105

	Кап, кап, кап… пееха капките и се спускаха леко и бавно към земята бяла от старост, очакваща радостта  ,която носеше в себе си пролетния дъжд
	А капките и пееха, и капеха, и падаха ,но не достигаха земята.Те се спираха и оставаха завинаги в една бяла копринена калъфка ,която от своя страна обгръщаше кадифено мека възглавничка. Възглавничката върху ,която спеше първата дъщеря на Граф  Фет дю Солей.
	Графиня  Анне-Жули дю Солей беще мило дете . Порастна добра и състрадателна девойка .В очите на цялото кралство тя бе съвършена .Но щом заспеше вечер капките започваха да падат и да мокрят възглавницата й …
	„Кап ,кап,  кап“ но това вече не беше веселата песен на дъжда.Това беше друга песен пропита с надежда, но и с безкраина тъга. Дъждът не пееше вече, пееха само сълзите родени в съня на младата графиня. На сутринта тя щеше да целуне майка си с устни солени от сълзи и сънища , но сега още сънуваше , сънуваше своята съдба. А съня , съня й беше най-красивата и тъжна история която никой нямаше да научи.

	* * *

	— Довиждане — каза момичето и хармоничните й устни изразиха нещо подобно на усмивка.Тя си тръгна.
	— Почакай — извика след нея Андрей, малкия коминочистач — Ще те изпратя , ще ти донеса късмет.
	Жули се обърна ,за кой ли път вятъра премина през косите й , подигравайки се на прическата й.Коминочистачът се спря, той познаваше малката графиня откакто се помнеше или малко след това ,но сега ,сега тя беше различна: тъмните подобни на изгоряла трева коси оставяха впечатление за зрялост в иначе порцелановия й детски образ , мътните зелени очи и съзвездието от бемки на лявата буза  само допринасяха тя да изглежда, точно като онези мраморни кукли, който можеха да имат само царските щерки.
	" Тя ще стане кукла на един царски син"-помисли си тъжно Андрей и настигна спътничката си.